Защо да се молим, когато можем да се тревожим!?

„И кой от вас може с безпокойство да прибави един лакът на ръста си?”

 (Матей 6:27)

Често се казва, че ако не се молим постоянно и усилено, все едно практикуваме атеизъм. Това твърдение е оставило много хора втрещени и в мълчание така, сякаш се опитват да пресметнат праведността на собственият си живот. Аз също имам вина за такова "практическо" отричане на Бога и в много случаи съм използвал това самообвинение, за да разпаля пламъка на собствената си вяра, която никога не се е проваляла в своята ефективност.

Има един недостатък свързан с нашето благочестие, който попада в категорията на молитвата. Грехът не е в това, че не се молим достатъчно, а че не се молим за правилните неща. Това, което често не можем да осъзнаем е, че в своята история човекът непрестанно се моли за себе с безпокойство и тревога. Това е, както Р. Дж. Ръшдуни отбелязва, истинският дух на човешката автономност:

„Винаги, когато човек бива воден от дух на автономност е способен да се моли само и единствено за себе си. Той се тревожи, измъчва и си блъска главата, за да измъкне тайната на спасението от себе си. Автономността е белязана с безпокойство.”

В Матей 6:25-34, нашият Господ използва думата безпокойство шест пъти. Това се отнася специално за тези, които вярват във важността на Царството, тъй като центърът на тези анти-тревожни пасажи е стих 33: „Първо търсете Божието Царство...”. Ако все още не сте открили достатъчен мотив за да сте активно ангажирани в големият проект за растежа на Царството, ще трябва да разберете, че  изхода от тази ситуация е да изкорените постоянното си безпокойство – това ще стимулира духът ви. Простата истина е, че ум, който е завладян от притеснения не е годен за служба в Царството.

Притеснението за незначителни нужди е продукт на погрешна есхатология. Теологичната предпоставка, която стои в основата на притесненията е, че Божието Царство е само небесна реалност без значим ефект в историята – защо тогава, да се похабяваме в служба за Царството!? Ръшдуни отлично обобщава това в едно от най- дълбоките твърдения относно молитвата, които съм чел:

„Ако ограничим Царството до Небето и го отделим от ежедневната работа и задължения които имаме, тогава сериозно сме променили целта и смисъла на нашите молитви. Заменили сме святата неотложност на Божието Царство с нашите дребни проблеми. Това не означава, че нашите проблеми нямат място в молитвите ни – мястото на проблемите ни е в приоритетите на Божието Царство, но при постмилениализма, тези проблеми не заемат централно място.”

Някои нужди не са маловажни, но все пак не могат да стоят пред необходимостта от работа за Царството. Трябва ли основна наша тревога да е това, че личността и собствеността ни ще бъдат засегнати от икономически спад? Наша основна грижа ли е загубата на правото на оръжие или девалвацията на долара? Първостепенни ли са тези сфери в Божият промисъл? Божието Провидение има за цел Божието Царство. Молещият се християнин би трябвало да извика: „ Да дойде Твоето Царство!” . . . така, колкото повече растем, молещи се в благоприличие, толкова по-дълбоко нашият живот ще се потапя в Божието воля за нас. Това означава, че ние съзнателно се превръщаме в представители на Неговото управление. Ние биваме управлявани от Богa. Ние сме инструменти на Неговото Слово и Дух, които упражняват господство в святост, правда и познание. Духът в нас се моли (Римляни 8:26) така, че сърцата ни да извикат: „Да дойде твоето Царство.”

Ръшдуни ни показа ключът към тайното място на Всевишния (Пс. 91:1). "Бог е наше прибежище, когато направим Неговото Царство наша основна грижа. Царството не може да бъде наша грижа, ако умовете ни са заети със собствените ни страхове и тревоги." Да тънем в безпокойства, е най-добрият начин, по който можем да се разграничим от Царството и да се идентифицираме със света. Нека не мислим като езичници!

 

Статията е взета оттук

Превод от Aнглийски език: Еми Божидарова

Категории: Етика, Закон