Хвърли хляба си по водата . . .
„ВОЙНАТА Е МИР
СВОБОДАТА Е РОБСТВО
НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА“
Това бяха трите лозунга, които Уинстън четеше върху бялата фасада на Министерството на истината, докато се чудеше, дали има поне едно човешко същество живеещо сега, което да е на негова страна!? Уинстън живее в антиутопията на Оруел „1984“ и знае, че нищо не му принадлежи (всичко е обсебено от Големия брат) освен „няколкото кубични сантиметра в черепа му“. Днес, важният въпрос за мен е, дали са останали хора, които имат власт над тези няколко кубични сантиметра в черепите си или и това местенце отдавна е паднало в плен на Големия брат!? Вече всички знаем, че „1984“ на Оруел не е никаква антиутопия а документална книга с пророческо послание.
В дните, в които живеем, дни на война, една предала се на пропагандата на „Министерството на истината“ група от политиканстващи особи крещи до пресипване: „Войната е мир“! Практически, управляващите ни обясняват, а техните адепти им пригласят, че пацифизма е путинизъм, а милитаризма – хуманизъм. Ние, казват военолюбците (но под „Ние“ нямат предвид себе си, а фикцията държава), трябва на всяка цена да се включим в настоящата война и да победим силите на злото, идещи от дълбокия Изток. Трябва да воюваме, за да има мир, защото „Войната е мир“!
Безпрецедентната глупост на българските военни ястреби не е самоосъзната концепция за постигане на световен мир, а срамежливо обърнати и оголени задни части, този път на Запад (до преди 33 години се дупихме в Източна посока). Самостоятелното мислене не е лукс, който можем да си позволим, обясняват ни войнолюбците, защото сме малки, неспособни, прости и невежи роби на Големия брат. Една част от българите са с пленени умове, защото са предали сърцата си на духовен разврат, който се материализира във физическа неспособност за разумни дела. Промяната на сърцето и ума човешки не са дело постижимо за който и да е човек – това е Божия работа. На мен ми остава християнският дълг да се моля, да работя и да казвам това, което мисля, преди всичко чрез дела, защото „В многото говорене грехът е неизбежен; Но който въздържа устните си е разумен.“ (Пр.10:19) и „Който презира ближния си е скудоумен; А благоразумният човек мълчи.“ (Пр.11:12). Поради тези съвети на мъдрия цар Соломон, не съм се впускал в обяснения или агитация, не обиждам хората и не коментирам думите им. Предпочитам да мълча, когато сърцето ми страда заради скудоумието, основано на омраза към ближния. Мисля си и аз наивно, че като мълча, може да мина за мъдър и разумен човек, защото „Даже и безумният, когато мълчи, се счита за мъдър, И когато затваря устата си се счита за разумен.“ (Пр.17:28).
Поради всичко това, с настоящата статия нямам за цел да диря съюзници, не очаквам емпатия или симпатия, нито пък се надявам, че словата ми ще събудят заспали съвести, просто думите винаги са по-слаби от делата!? Затова казвам, че се радвам щом всеки върши това, което върши, убеден в своя си ум (Рим.14:5) – така правя и самия аз. Малко нещо е да сочиш нечии грешки, по-голямото и важно нещо е да действаш реално, смело и последователно. Ако не можете да действате, то по-добре ще е да мълчите! Така например, аз казвам, че да се воюва в Украйна, на която и да е страна, е нечестие и затова не воювам. Делата ми отговарят на това, което говоря. Ако моите любезни опоненти проявят същата елементарна последователност от думи към дела, то длъжни са да направят това, което говорят, без да се крият зад нелепи извинения и абсурдна еквилибристика, просто трябва да идат в Украйна незабавно и да воюват като доброволци за страната, която считат за невинна, защото обратното, само по себе си е нечестие! В какво по-точно се състоят тези нелепи извинения и абсурдна еквилибристика? В това, че войнолюбците винаги искат някой друг да воюва вместо тях и нямат търпение „всемогъщата“ държава да вдигне божественият си пръст и да посочи мъжете, които трябва да принесем курбан за „свободата“ на Украйна и унищожението, най-добре пълното унищожение, на Русия – по-долу ще обясня защо е нужно пълно унищожение на Русия, но първо, няколко думи . . .
За държавата:
Толкова всеобхватно е влиянието на днешната държава, толкова „нормални“ изглеждат мащабните ѝ правомощия, че да убедиш някой верноподаник да се отрече от сентенцията „Свободата е робство – под държавата“, изглежда мисия невъзможна. Разбира се, това което е невъзможно за хората, за Бога е възможно (Марк 10:27). Как се стигна от индивидуална свобода, до пълно раболепие пред тоталната държава и взорът към нея, като единствен спасител на съдбите ни?
Дългият и труден процес, изпълнен със странни завои и упадък, чрез който централната власт започва да управлява цялото общество, може да бъде проследен от дните, когато средновековният монарх се стреми да се превърне в нещо повече от primus inter pares (пръв между равни). За българските канове, например, враг е била аристокрацията, настанена в полунезависими владения и укрепена от взаимно обвързващите васални отношения, които са същността на феодализма. Съюзник на кана, по късно на царя, е формиращата се градска прослойка от търговци и занаятчии, еманципирана от положението си на слуга в именията на аристокрацията и трупаща благосъстояние през годините на средните векове чрез разрастването на населените места и съживяването на търговията, които факти от своя страна бележат началото на една нова цивилизация. Този съюз, на образно казано „средната класа“ с централната власт, срещу центробежните интереси на аристокрацията, процъфтява по време на Първото и Второ Българско царство – води се не една война за защита интересите на българските търговци. Разбира се, процесът е спрян с падането на България под османска власт в края на 14 век, за да се възроди от пепелищата на пет вековната робия, чрез българските възрожденци.
Вдъхновени от Френската революция, нашите родни революционери и възрожденци са завладени от мощните сили на национализма.
Тази драматична промяна, която за нас е свързана с периода на Възраждането позволила на патриотични обществени личности от Паисий Хилендарски, та чак до съвременните етатисти да говорят за святата майка България. И сега вече, тези, които се бият за България, не просто изпълнявали служба към владетеля, както през средновековието, сега вече те са патриоти, отдаващи чест и слава на едно фалшиво божество. За тях изпълнението на дълга към родината е вече свещен дълг. Впрочем словосъчетанието „свещен дълг“ е част от литургията на патриотизма до ден днешен.
Искам да ви припомня знаменитите думи на Хегел за Бога ходещ по земята, но първо да припомня, че Хегел е ентусиазиран наблюдател на Френската революция и неговата завършена философия допринася за развитието на централизираната държава с едно особено хвалебствие в нейна защита. За него държавата не е нещо, което трябва да бъде защитавано на прагматична основа, а върховна институция, създадена чрез неумолимите сили на историята. Хегеловата система приписва на фикцията „държава“ неизбежност и морална стойност, а неговото описание ѝ придава божествена аура. Цитирам:
Универсалното намира своя израз в Държавата. . . Държавата е начинът, по който Божествената идея съществува на земята. . . Затова ние трябва да се прекланяме пред Държавата като изявление на Божественото на земята и да знаем, че ако е трудно да схванем Природата, още по-трудно е да схванем Същността на Държавата.... Държавата е ходенето на Бога по света . . .
Ако запитам политиците днес, съгласни ли са с Хегел, че държавата е маршът на Бога по земята, съм убеден, че всички ще отрекат думите му явно, но на всеки ъгъл се спъваме в тези, които защитават действия, които могат да бъдат логични заключения само от такава позиция. За мнозина държавата е единственият спасител, който можем да очакваме на земята. Спасението може да се намери единствено в месианската държава, никъде другаде. Логиката води дотам, че единствената сфера сред човешките дейности, която може да ни спаси, е политиката. Разрешението на връхлитащите ни една след друга кризи, било те здравни, политически, военни или най-вече морални, може да бъде намерено единствено чрез политически действия. Съзнавате ли колко абсурдно е всичко това, колко омраза към Бога на Библията има в подобна позиция!?
Практически излиза, че единствено действията на държавата могат да разрешат нашият духовен проблем и да ни заведат в „обещаната земя“, където текат мляко и мед.
Не бива да допускаме грешката да мислим, че религиозният език на днешните политици е просто литературен похват – без значение дали самите политици осъзнават това или не. За поклонниците на държавата този език, обаче, има месианска роля във всичките си важни аспекти и техните политически действия са насочени към постигането на религиозни цели. Държавата ще подсигури за нас това, което благоденствието от упорития труд не успява, защото тя, държавата, е заменила Бога. Следва да заключа, че в ръцете на богословите на политическото изкупление, държавата е идол за поклонение, идол, на който дължим почит и вярност.
Преплитането между историцизма и етатизма, което откриваме при Хегел, днес са стандарт за мислене. Разбирате ли, че технологичната трансформация на обществото превръща държавното планиране в съществена необходимост и ние по инерция сме съгласни с това? Разбирате ли, че държавата прави бюджети, планира растеж, дефицит, харчове по пера и т.н. нещо, което няма абсолютно нищо общо с библейския обществен ред? Колкото и да предпочитаме да живеем в свободно общество, в момента сякаш нямаме друг избор, освен да приемем социален ред, при който някои хора налагат своята концепция за „добър живот“ на всички останали. Сякаш сме обречени да се примирим с неизбежното, защото практически нямаме власт да избираме. Някой бе казал, че човек е свободен един ден на няколко години – денят, в който ходи на избори. Мисля, че и това вече не е така – честните избори са история. Имаше една мисъл, не си спомням на кого, но общо взето казваше, че принудата е причинила неимоверно страдание на човечеството, но това е било необходимо за постигането на прогрес. Какъв прогрес постигнахме само, а!?
На целият фон, свързан с тиранията на днешната тотална държава, който мога да обрисувам с още много краски в много изписани листи, но мисля е ненужно, мнозина мои сънародници протягат „груби лапи челични“ и с уголемени, като на просещо храна коте очи, шептят смирено пред своето божество – спаси ни, мила наша държавице, да се свети името ти! Цялото раболепие пред тоталната държава се вижда най-вече в дни трудни и кризисни, като днешните, когато не съвсем директно, но контекста на прозбата към държавата е: Всемогъща и всесилна държавице, да се свети името ти, прати, молим те, своите страшни, но свети бомби, унищожи гадовете на Север, Запад, Изток и Юг, а ние ще се принесем в жертва на твоя свят олтар, защото войната е мир, свободата е робство, а невежеството е сила!
Да, на пук на Конфуций ще кажа, че сме благословени да живеем в интересни времена. В тези интересни времена, хората които не познават историята и преди всичко законите на Библията, си задават постоянно един и същ въпрос:
Какво искат руснаците?
Много човеци, познати и непознати, изписаха планини от глупости за генезиса на днешната ситуация в Украйна. Всички те претендират, че познават историята на света, без да са прочели дори минимално количество литература, която да оправдае претенциите им. Именно затова в тази част на статията ще обърна внимание на няколко само момента от историята на Русия. Няма да изнасям уроци по история, твърде ограничен е формата. Искам просто да насоча вниманието на интелигентната аудитория към размисли за геополитическите интереси на Русия в историята, както и причините за конкретната геополитика. Това е като да хвърля хляб по водата, с надежда да се върне при мен след много дни (Екл.11:1).
Руснаците, почти в цялата си история са владели огромна територия земя, но при все това са недоволни. Защо? Защото, страшните студове през зимите и непроходимите пътища присъщи за сверения климат, винаги са поставяли ограничения пред този народ в миналото. Липсата на достъп до топли външни морета, които да са продължение на вътрешните пътища, винаги е било пречка или поне сериозна трудност, руснаците да изнасят своите изделия в чужбина. Просто казано, заради своето положение руският народ дълго време е бил обречен на затворено, бедно и незадоволително съществуване. Затова руснаците винаги са търсили в историята си „слънце и топли води“ – най-често чрез войни, разбира се.
Руският тил опира в Северния ледовит океан, на Запад, десният фланг на държавата (както се изразяват геополитиците) в полузатвореното и владяно от Германия и Австрия Балтийско море, а на Изток – левият фланг в непригодната за плаване част от Тихия океан. Остава само един фронт за търсене на „слънце и топли води“ – а южния фронт е огромен, от устието на Дунав до Камчатка. Понеже, по средата на този южен фронт са пустините на Монголия и Източен Туркменистан, далеч на изток сякаш няма нищо важно и интересно, така че най-близкият фронт за настъпление на юг е западния фланг – към Черно, а оттам към Средиземно море и през Мала Азия към Персийския залив, та чак до Суецкия канал. Това са лелеяните територии, които руснаците винаги са искали да контролират, но винаги са били спирани от господстващите по море и необикновено изкусните в борбата за надмощие англичани. Въпреки блестящите победи на Руската империя над турците, хивинците, туркмените, манджурите и много други народи, те винаги са били спирани по цялото южното направление. На Югоизток бяха спрени в Нарва, през 1700 г., макар Петър I Велики (1682-1725) да си я връща 4 години по-късно (1704 г.), на Юг в Карс и Батуми, въпреки, че русите печелят войната с Турция от 1828-29 г., а на Югозапд стигнаха до проливите в Руско-турската война от 1877-78 година, но бяха заставени в Берлин, да се оттеглят до северните брегове на Черно море . . .
. . . Но нека се върнем векове назад във времето, за да хвърлим още малко светлина върху геополитиката и геостратегията на Русия в историята. Искам първо да кажа няколко думи за Китай и Индия и да направим няколко извода. Защо ли, ами защото това са именно страните на Юг от Русия и за да се избистри картината, трябва да се кажат по няколко думи за тях.
Да започнем от първата половина на III век, когато татрските племена нахлуват от север в Китай и опустошават цялата Бохайска провинция. Император Цин Шъхуан заповядва да се почете паметта на китайските воини, строейки внушителен мемориал дълъг три хиляди версти – Великата китайска стена е смайващо съоръжение, което има за цел да определи северната граница на поднебесната и да защити народа и̒ от нашествията на степните племена. В интерес на истината части от Стената са строени още VII век пр.Хр., но отсечката на император Цин Шъхуан е внушителна. Това разбира се не спира татарите и те правят редица нахлувания и опустошения в китайските земи. Всъщност първото разпадане на Китай, на Северно и Южно Царство е именно благодарение упоритите набези от страна на татарите. Ще прескочим междуособиците и вътрешните войни на Китай, разделенията и обединенията и̒, за да кажем, че през XIII век монголите на Чингис хан минават като вихрушка през Китай и облагат с данъци династията Сун. През втората половина на XIII век внукът на Чингис хан, Кублай, сваля от власт династията Сун и на нейно място издига династията Юен. Вече в началото на XVII век, в югоизточния край на древните татарски степи, сред полууседналите тунгуси се появява Нурачи, който основава манджурското царство и като всеки уважаващ себе си пълководец от Севера, разбира се напада Китай и в 1644 г. завладява Пекин. Манджурите управляват Китай чак до преврата от 1912 г.
Само две думи за Индия, защото е важно! Индийците винаги са се чувствали сигурни зад стената на Хималаите, но това не пречи на татарите Газневиди да завладеят страната до Бенгалия, през 1024 г. После, в края на XIV век Тамерлан (по-известен като Тимур) завладява Индия, а империята му устоява чак до 1759 г., когато в Индия нахлуват англичаните.
В крайна сметка е ясно, първо, че още от Великото преселение на народите, всички племена и народи на Азия се движат от север на юг. Второ, най-многолюдните империи в светя, тези на Индия и Китай, не са постигнали нищо кой знае колко значително в древната си история и затова през последните две хилядолетия винаги са били под властта на северните народи. Трето, на своето историческо време (това е дълъг исторически период), именно руснаците ликвидират завоевателите на Китай и Индия, като по този начин имат възможност да изградят с тези народи взаимоотношения изгодни за Русия. Всъщност, към днешна дата Индия и Китай са съюзници на Русия – открито в БРИКС, полуоткрито във всяко друго отношение.
Отново към Русия:
През XVI век, група казаци начело с Ермак прекосява Сибир в търсене на богатство (по онова време иде реч най-вече за моржови кожи, сибирски самур и отчасти дървесина). Казаците на Ермак стигат до Северния ледовит океан. Вече през XVIII век, пак казаци стъпват на Камчатка. Заради дошлите от казаците сведения, макар вече на смъртния си одър, Петър I Велики заповядва на капитан-комадор Витус Беринг (впрочем датчанин на руска служба) да изследва северната част на Тихия океан и да открие присъстващия във всички тогавашни атласи митичен континент „Хамаланд“. Беринг прекосява с неимоверни усилия Сибир, стига до Камчатка, строи в Авачинския залив двупалубен кораб и през 1728 г. осъществява първото плаване от Тихия в Северния ледовит океан през пролива носещ неговото име. Ироничен е факта, че докато преминава от единия към другия океан, поради мъгла Беринг не вижда бреговете на Аляска. Нека само да напомня на обичащите историята читатели, че всъщност тайнственият континент „Хамаланд“ е северозападният бряг на Америка, открит от руски мореплаватели години по-рано.
Впрочем, при това пионерско пътешествие Беринг загива и е погребан на Комадорски острови, наречени така в негова чест, но лейтенант Чирков се завръща успешно в Петропавловск. Последствията от това безспорно велико пътешествие са смайващи. Завърналите се от плаването моряци разказвали, че оттатък Камчатка има много острови, отвъд които има „твърда земя“, по чиито брегове е пълно с риба и безброй зверове по-големи от бобри и видри а кожите им са по 400 рубли всяка. Тези новини отприщват треска за злато сред ловци и авантюристи, а откриването на Алеутските острови е все едно откриването на планина от самородно злато. Само след 4 години на Алеутските острови работели 75 компании, които печелели милиони.
Привилегированото положение на руснаците в тези райони продължило няколко десетилетия, докато най-сетне упоритият и безспорно блестящ английският мореплавател Джеймс Кук не открил обходен път към руската част на Тихия океан. След него тръгнали Ванкувър от Лондон, Мирс от Ост-Индия, Квадър от Нова Испания и много други. Някои мореплаватели пък, заобикаляйки нос Хорн, се устремили към руските владения, а именно Кендрик, Грей, Инграм, Кулидж и Джон Астор. Появили се безброй съперници и конфликтът станал неизбежен. Няма да разказвам затова как Григорий Шелехов разработва план за борба с чужденците, но общо взето планът му довежда до създаването на Руско-американска компания, през 1799 г., която ликвидира конкуренцията и става монополист относно лова, риболова и търговията в северната част на Тихия океан. Руснаците строят Новоархангелск – столицата на Руска Америка. Строят пристанище за строеж на кораби, металургичен завод за производство на мед, развиват мощна за времето си индустрия, а в главния град пристигат все повече заселници. В крайна сметка Новоархангелск става по-напреднал и важен град от испанския Сан Франциско на Тихия океан. Англичаните се изтеглили от руските владения в Тихия океан, били победени чрез икономическа експанзия от съюзените руснаци и американци. Руските владения се увеличавали във всички посоки, а търговията с американците в Калифорния процъфтявала. Уви, не за дълго. Руснаците правят стратегическа грешка, като оттеглят своя губернатор в Новоархангелск – Баранов, който практически превърнал северната част на Тихия океан в Руско езеро, заради построените търговски флотилии и експанзионистичната си политика. С оттеглянето на Баранов, през 1818 г. приключва героичното присъствие на руснаците в Тихия океан.
Започват поредица от неудачи за руснаците. Едва появилите се на белия свят, малки, слаби и незначителни Съединените американски щати заявяват чрез своя пети президент Джеймс Монро, че американският континент, открит от испанци, французи и руснаци е собственост на САЩ и е най-добре държавите от Стария свят да разберат, че няма какво повече да дирят в Новия. Впрочем, англосаксонците, които към момента на описаните събития не са стигнали на Изток дори до Скалистите планини в Северна Америка поискали на Запад от тези планини да бъде прокарана границата между САЩ и Русия. В резултат на преговори, на 16 февруари 1825 г. се подписва Конвенцията, според която границата между САЩ и Русия се установява на Запад от Скалистите планини до 142 градус дължина по Гринуич. Северната половина от пространството, от което Русия се оттегля, е предоставено на компанията Хъдсън Бей – там е основана Британска Колумбия. Подир това, Русия се отказва и от земи, които днес са заети от щатите Вашингтон и Орегон. Руснаците запазват 1/3 от Аляска, а 2/3 са предадени на англосаксонците без каквото и да е възнаграждение. След предаването на тези огромни територии, Руско-американската компания, за която по-рано споменах, постепенно залязва, защото се лишава от ловните си полета. В крайна сметка Русия се оттегля до базата, от която Беринг тръгва да изследва Тихия океан – Камчатка.
Руснаците отстъпват, но когато отстъпваш, по петите ти вървят враговете ти. Така има няма десетина години след подписването на Конвенцията от 1825 г., англосаксонците се прехвърлили в руските владения на Тихия океан. Първо се захванали да избиват морските котки около Комадорските острови, а цели флотилии започнали да кръстосват Берингово и Охотско море за да ловуват китове. Не ми се пише затова как англосаксонците избивали поголовно малките китове, изгаряли руските селища по крайбрежията и палели горите на островите . . . но в крайна сметка атакували и почти унищожили Петропавловск.
По същото време, английският флот атакувал Китай и през 1840 г. превзел Хонконг. Подир това, по река Яндзъ, англичаните стигнали и превзели Удзън и Шанхай. Така англичаните принудили с договор Китай, през 1842 г., да отвори пристанищата си за европейските стоки, но Русия умишлено не получила право да търгува с Китай чрез тези пристанища.
Десетина години по-късно, през 1853 г. силна ескадра от 10 бойни кораба, командвана от комадор Матю Пери стига до бреговете на Япония. След като японците отказват да допуснат Пери до бреговете на страната си, американският комадор обстрелва градовете по крайбрежието. Японците изпадат в паника, не виждали дотогава такава огнева мощ и покорени от повелителните действия на комадор Пери искрено вярват, че САЩ са най-могъщата държава на света. Американците се обявили за духовни бащи на японците и ги принудили да приемат дипломати, както и специални съветници за външната си политика. Целта на тези съветници била една единствена – да следят всяка стъпка на Русия в Азия и да внушават у японците постоянен страх от всичко руско. Пропагандата е винаги на мода – в този случай постига успех и превръща съседите на Русия в техен перманентен враг.
През 1854 г. Англо-френски флот напада и обстрелва Петропавловск. Осъществен е и щурм на града, който, обаче, бива отблъснат от руснаците. Нов опит за превземането на града се прави през следващата 1855 г. с още по-голяма флотилия, подкрепена с кораби от Хонконг, англичаните атакуват отново и отново неуспешно, защото русите опразват Петропавловск, пренасяйки имуществото на всички граждани в Николаевск, освен това, местят всички свои кораби в устието на река Амур, като по този начин спасяват и тях от набезите на английските си врагове. Това не задоволило никак английските разбойници и отново, през следващата 1856 г. тръгнали в нов поход. Завоевателните им намерения били осуетени от избухналото в Индия (Перлата в короната) въстание. Междувременно руснаците преместват центъра на тихоокеански Сибир от Петропавловск в Николаевск на Амур. Освен това, русите засилват военното си присъствие в региона за да защитят земите си. Действията на Русия в Региона впечатляват Китай в следствие на което се сключва Айхунският (или Айгинският) договор от 1858 г., с който се признава правото на Русия да владее завзетите от нея територии. Всъщност точно този договор между Русия и Китай гарантира излаза на Русия на Тихия океан, от тогава, до ден днешен.
Тук мога да понадраскам още двайсетина страници със щрихи от историята на Русия, но не това е целта ми. Искам да кажа, първо, че накъдето и да тръгнат руснаците, ги чакат англосаксонците. Второ, каквато и територия да завладеят англосаксонците, първата им работа е да обяснят детайлно на покорените народи, че техният изконен враг е само и единствено Русия – това винаги е било продиктувано от страх. В интерес на истината, самите руснаци винаги са уважавали и са искали да работят с американците. Още от зората на Съединените американски щати, руснаците са виждали у тях хора, бягащи от тиранията в Англия. Руснаците някак си винаги са смятали, че каквито и проблеми да имат с американците, те винаги могат да бъдат решени, но с англичаните никога не могат да се разберат – просто двата народа се мразят от дън душа и не могат да преодолеят тази омраза по между си, а това е грях. Впрочем, този антагонизъм между руснаци и англичани се пренася и през войните от XX век, но повярвайте ми, това е история за цяло историографско изследване . . .
Искам да отбележа още нещо: В Испано-американската война от 1898 г., когато блестящият комадор Джордж Дюи разгромява испанската флотилия, а англосаксонците завладяват Куба, Гуам и Филипините, настава истинска еуфория сред победителите. Докато английският философ Бенджамин Кид сравнява победата на Дюи с тази на Уелингтън при Ватерло, от 1815 г., американските учени и интелектуалци виждали в нея събитие, равно на победата на Карл Мартел от 732 г., която бележи началото на отстъплението на маврите от арената на историята. Именно това въодушевление и сравнения карат англосаксонците да мечтаят още по ревностно за пълно унищожение на необятната славянска държава, простираща се от Европа, по снагата на Азия до Тихия океан. Според мозъчният тръст на англосаксонците, с Испано-американската война от 1898 г. се поставя началото на истинската война срещу Русия, която война, по думите на геополитическите стратези, е трябвало да приключи в средата на XX век с пълно унищожение на Русия и тържество на англосаксонската раса над цялата земя – звучи като Божието царство на земята, ама не точно. Англосаксонците имат един ясен девиз оттогава досега: „Естественото право върху земята не е на онези, които се намират на нея, а на този, който ползва нейните богатства“.
Не мисля, че трябва да ви говоря за тъй наречените „бази на първа линия“, създадени за покоряването не само на Русия, но и на целия свят, които започват своето съществуване в Лондон, през 1717 г., с идеите на лорд Чарлс Радклиф, сър Джентри и други английски джентълмени, които създават своите „зидарски“ ложи по целия свят. Идеите им намират естествен отзвук и приемственост в САЩ, благодарение на талантливия оратор, писател, виден масон и организатор Алберт Пайк. Те черпят своите идеи от „базите на първа линия“, изобретени от Римската империя и от организацията на еснафа на каменоделците, строил Готическите катедрали в Западна Европа. Това е дълга и интересна тема, на която си заслужава човек да посвети някоя и друга студия. Не мисля също така да описвам причините, целите и геостратегическите идеи на англосаксонците по време на всеки световен конфликт. Не мисля да обяснявам смисъла на доктрината „Монро“ т.е. доктрината „Hands off“, дело впрочем на сенатор Джон Куинси Адамс, която казано с три думи означава „Америка за САЩ“. Няма да пиша за доктрината изобретена от Джон Гей „Integrity of China“, която означава единствено и само „Китай принадлежи на англосаксонците“. Все пак, доктрината „Integrity of China“, макар и дас постига огромни успехи през XIX и до 80-те години на XX век, се провали и днес това се вижда съвсем ясно. Мъдрият китайски народ има поговорка: „Лошо е англосаксонците да са ти врагове, но пази Боже да са ти приятели“. Разбира се, само отбелязвам историческата тежест и на прочутата доктрина „The balance of power in Europe“.
Но моля ви, нека в тази част на статията оставим самите англичани да кажат как разбират тази прехвалена доктрина, уж носеща вечен мир в Европа. Да прочетем думите на полковник Полък, впрочем изключително талантлив публицист. Тези от вас, които познават новата история на Великобритания със сигурност знаят колко важен и влиятелен в Британската империя е рода Полък, но на цитата:
Докато държавите в Европа са разделени на групи и ние ще можем да ги противопоставяме помежду им, в Британската империя няма защо да се боим от никакви врагове освен от Палатата на общините. Ние подкрепяме Франция против Германия не защото ни е много симпатична, както преди сто години се надигнахме не от някакви рицарски подбуди да защитим поробените нации.
Чувствата нямат място в международната политика.
Сражавахме се с Наполеон не на Живот, а на смърт, по същите причини, заради които в най-близко бъдеще ще се бием с Германия или по-късно с някоя друга държава.
Казано иначе, нашата външна политика е в най-висша степен цинична, егоистична и не защото ние го искаме, а защото нямаме избор. Ако не защитавахме Лондон на Континента, напразно бихме се опитвали да го правим при хълмовете, които увенчават равнините на Източна Англия. Нашето предназначение е или да се разпореждаме със съдбините на Европа, или да сме нищо!
Така, мисля, че с кратката историческа сводка хвърлих малко светлина върху историческите процеси довели ни до днешната ситуация. Няма нищо ново под слънцето (Екл.1:9). Русия е отстъпвала стотици пъти в своята история пред англосаксонците. Няма такова нещо, като Обединен запад. Просто казано, за англосаксонците Европа не е нищо повече от старите империи на Индия, Япония и Китай. Ето, че в първата четвърт на XXI век, руснаците си имат нов „цар“, който вероятно си казва: „Край, никога повече – или те или ние!“ Също така, за пръв път в своята вековна история, Русия има военно-техническо преимущество над старите си врагове и за нея не е проблем да заличи Британския остров за около 3 минути – какво изкушение само, а! Тук не говорим за атомно оръжие, само лаиците си мислят, че Путин заплашва света с ядрени бомби, съвсем не, дами и господа, англосаксонците също имат атомно оръжие, Путин говори за друг тип оръжия, които противниците му нямат.
Донякъде схванахте, колко дълбоки корени има враждата между Русия и Англия, надявам се, но аз не написах тези редове за да оправдая тази вражда или пък да казвам кой е крив и кой е прав в нея. Точно обратното е – пиша, за да порицая тази вражда. Именно тази вражда намери поле за изява в днешната война в Украйна. И макар да има нюанси на справедливост за една от страните в конфликта, имайки предвид истинските цели на двата воюващи блока, силно се съмнявам, че някой си дава сметка кое е правилно и кое не. За същността на сблъсака, за неговите корени и цели грешат разбира се и повечето странични наблюдатели, които взимат страна в този конфликт, който по стара англосаксонска традиция и модел ескалира, след като западните ни „приятели“ направиха това, което са правили от векове спрямо Русия – насъскват покорените от тях народи с надеждата, кръвта на робите да унищожи или поне да отслаби вековният им враг. Затова и казах в началото, че единственият вариант „Украйна“ да победи в тази война е англосаксонците и съюзниците им да изпепелят Русия. Готови ли са англосаксонците за този сценарий – категорично не, разбира се, защото това означава да ги няма и тях на „Белия свят“, а те са прекалено себелюбиви. Лично мен хич не ме тревожи който и да е сценарий за развитие на събитията. Първо, щото не ме е страх от „края на света“ и второ, пет пари не давам за пропагандата ни на едната ни на другата коалиция във войната. Кой ще разиграе по прецизно пешките на шахматната дъска, носеща работното заглавие „Трета световна война“ предстои да видим, и макар в момента българите да са пешки в полето на англосаксонците, се надявам, че може да застанем и в страни от тази нечестива игра, защото:
Военният неутралитет не е етичен неутралитет!!!
Позицията на „българското“ правителство в настоящата война е разбира се крайно неадекватно, но това е съвсем разбираемо, предвид ниското самочувствие (за което си има причини), перманентния страх и външните зависимости (политиците ни са убедени, че „свободата е робство“). Ще разберете защо нашите политици грешат, когато изясним каква е правилната (т.е. библейската) позиция в ситуация на война между нечестивци. Едва ли някой се заблуждава, че правителството ни се бои от Бога и следва заповедите Му. Ако е така, имам новина за вас – вие вече сте паднали в примката на лукавия. Военният неутралитет в определена ситуация не е етичен неутралитет – просто неутралната позиция в определена война осъжда и двете воюващи страни.
И така, нека започнем поред: Заблудата на много християни относно това как трябва да се реагира в междудържавен военен конфликт иде от неразбирането им, че в Библията Бог съди хората, но не само на индивидуално ниво. Нека съвсем накратко видим в какво се изразява Господният съд над хората.
Първо, имаме индивидуален съд, в койтоГоспод Бог съди злите и непокорни на Неговия закон хора. Тия ще бъдат изкоренени от земята на живите. Това са хора с коварни езици, нечестивци, измислящи нечестие и обичащи лъжата и злото. Псалм 52:2-5 ни казва
Езикът ти, като действа коварно, Подобно на изострен бръснач, измишлява нечестие. Обичаш злото повече от доброто, И да лъжеш повече нежели да говориш правда. (Села). Обичаш всичките гибелни думи и измамливия език. Затова и тебе Бог ще съкруши съвсем, Ще те изтръгне и ще те премести от шатъра ти, И ще те изкорени от земята на живите. (Села).
Затова недейте съди нищо преждевременно, докле не дойде Господ, Който ще извади на видело скритото в тъмнината, и ще изяви намеренията на сърцата; и тогава всеки ще получи подобаващата нему похвала от Бога.(1Кор.4:5)
Защото, ако съгрешаваме самоволно, след като сме познали истината, не остава вече жертва за грехове, но едно страшно очакване на съд и едно огнено негодуване, което ще изпояде противниците. (Евр.10:26,27)
И тъй е определено на човеците веднъж да умрат, а след това настава съд (Евр.10:27)
Второ, имаме обществен съд, при който Господ Бог изкоренява нечестивите управници заедно с народите им, това именно е съда над народите. Писано е: „Господ, стоящ отдясно ти, Ще порази царя в деня на гнева си. Ще извърши съд между народите, ще напълни земята с трупове, Ще смаже главата на неприятелите по широкия свят.“ (Пс.110:5,6). Богът на Библията е съсипал много империи и царства в историята, прави го сега и ще го прави, докато Царството надделее в историята. Причините затова започват от нарушението на Първата заповед – идолопоклонство и стигат да последната заповед, пожелание и завист. Колкото повече нарушени заповеди има в едно общество, толкова по-страшни са гнева, яростта и негодуванието на Бога над едно общество. Още във Вт.28 глава, Господ говори на израелтяните, защо ще Му бъде драго да ги изкорени от земята, която преди това им даде за жилище. Нека видим защо Господ Бог корени и какви са следствията от това изкореняване:
Ще останете малцина на брой, - докато по множество бяхте като звездите на небето; защото ти не послуша гласа на Господа твоя Бог. И както бе драго на Господа да ви струва добро и да ви умножава, така ще бъде драго на Господа да ви изтребва и да ви погубва; и ще бъдете изкоренени от земята, в която отивате да я завладеете. Господ ще те разпръсне между всичките племена от единия край на света до другия край на света; и там ще служиш на други богове, които нито ти си познавал нито бащите ти, на дърво и камък. Но и всред тия народи не ще намериш покой, нито ще има почивка за стъпалото на ногата ти; но там Господ ще ти даде треперене на сърцето, помрачаване на очите и изнемогване на душата. Животът ти ще бъде в неизвестност пред тебе; и ти ще се боиш денем и нощем, и не ще бъдеш уверен за живота си. Заран ще думаш: О да мръкнеше! и вечер ще думаш: О да съмнеше! поради страха, с който в сърцето си ще се страхуваш, и поради зрелищата, които с очите си ще виждаш. И Господ ще те върне в Египет с кораби през пътя, за който ти рекох: Вече няма да го видиш; и там ще искате да се продадете на неприятелите си за роби и за робини; но не ще има кой да ви купува. (Вт.28:62-48)
По нататък, във Вт.29 глава, когато Господ Бог сключва завет с Израел, той ги предупреждава:
. . . да няма между вас мъж или жена, семейство или племе, чието сърце да се отклонява днес от Господа нашия Бог, за да иде да служи на боговете на ония народи; тъй щото да няма между вас корен, който да ражда отрова и пелин, Всичките, народи ще кажат: Защо направи Господ така на тая земя? Що значи яростта на тоя голям гняв? Тогава ще им думат: Защото оставиха завета на Господа Бога на бащите си, който Той направи с тях, когато ги изведе из Египетската земя, и отидоха та служиха на други богове и им се поклониха, богове, които не знаеха, и които Той не бе им дал, - за това пламна яростта на Господа против тая земя, за да докара на нея всичките проклетии, които са написани в тая книга. И Господ ги изкорени от земята им с гняв, с ярост и с голямо негодувание, и ги хвърли в друга земя където са днес.(Вт.29:18,24-28)
Да, това е предупреждение към Израел, но не само. Господ е този, които унищожава непокорните на Закона Му народи. Изкоренява ги от земята, която им е дал с гняв, с ярост и с голямо негодувание, и ги хвърля в друга земя. Мислете над тези думи, всички трябва да го правим, да се молим и да уповаваме на Бога.
Това е положението в Цялото Слово на Бога. Когато управниците на един народ престъпят Господния завет, последиците са неизбежни. Виждаме как Господ Бог корени и съсипва царства и империи в книгите на Царете в Еремия, Данаил, Софония и т.н.
Трето, в Мат.15:14,17-20 четем:
Слушайте и разбирайте! Всяко растение, което Моят небесен Отец не е насадил, ще се изкорени. Оставете ги; те са слепи водачи; а слепец слепеца ако води, и двамата ще паднат в ямата. Не разбирате ли, че всичко що влиза в устата, минава в корема, и се изхвърля в захода? А онова, което излиза из устата, произхожда от сърцето, и то осквернява човека. Защото от сърцето произхождат зли помисли, убийства, прелюбодейства, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули. Тия са нещата, които оскверняват човека; а да яде с немити ръце, това не го осквернява.
Това Христос казва по повод дребнавите заяждания на фарисеите затова, че учениците му ядоха с немити ръце – става въпрос за едно ритуално, фарисейско миене на ръце, а не за стандартна хигиенна процедура. Акцентът който Господ поставя в този пасаж е че глупавите предания на фарисеите не са посети от Бога на Библията, затова и ще бъдат изкоренени. Това важи за всички лъжеучения, които не са Истинното Слово на Бога – те ще бъдат изкоренени!
Или ако обобщим третата точка, Господ Бог ни е обещал, че ще изкорени всичко, което не е сял Той! А това са всички фалшиви слова или казано иначе, всички фалшиви учения посети от сатана. Забравете за небиблейските езически философии свързани с икономика, право, обществен ред. Забравете за марксизъм и ленинизъм, за римско право, за демокрация, комунизъм, социализъм или какъвто и да е друг тираничен ред, свързан с организация на обществото – всичко отива в пламъците, за да расте в историята Царството на Бога.
Значи, Бог ни съди индивидуално, като общество, но не съди просто и само делата ни, Той съди и убежденията ни, нашите мисли, които произвеждат дела. Господ съди тайните на сърцата ни!
Всичко това ни показва, че индивидуалното осъждението от Бога спрямо конкретен човек, е нещо различно от общественото осъждение над цели народи. Разбира се, примерите затова в Библията са твърде много и ще ги намерите от Битие до Откровение. Сега ще ви напомня поне най-известното осъждение от Бога върху един народ, а именно когато Господ Бог векове наред праща пророците Си за да призове към покаяние един разблуден народ, който при все всички призиви разпъна на кръст Христа. Осъждението над този народ го постигна в определеното време и определените мащаби, които практически отговаряха на всичко, за което Бог предупреждаваше евреите, че ще ги сполети, ако не са покорни на Завета. Важно е, че християнските евреи продадоха имотите си в Ерусалим и не след дълго го напуснаха, защото разбираха думите на пророците, на ап. Йоан, който им написа Откровението си и на самият Христос, който ги предупреди, че поколението, в което Той проповядва ще е живо за да види опустошението на Ерусалим, т.е. осъждението над блудницата, описано в Откровение на Йоан (Мат.24:34).
Разбирате ли ясно факта, че еврейските християни осъзнаваха какво ще се случи с родината им и разбираха, че патриотизмът няма да им помогне да спрат опустошението, нито имаше смисъл да защитават домовете си – те просто ги продадоха, навличайки си присмеха на сънародниците си (имотите в Ерусалим бяха скъпи и имаше кой да купува) и напуснаха града. Просто Ерусалим и лелеяното царство на Израел трябваше и бяха унищожени от империята на Цезарите в Юдейско-римската война от 63-70 г. Християните дори не си мръднаха пръста да защитят сънародниците си, просто си тръгнаха, просто знаеха, че няма смисъл да воюват за блудницата, която Господ Бог осъди на смърт – това е положението!
В цялата епична картина на Юдейско-римската война от 63-70 г. виждаме обявен от Бога съд над един народ и индивидуално спасение за онези, които разбраха думите Му и го послушаха.
Сега ще отскочим до Битие 14 глава, където много ясно се вижда (не само там, разбира се), че военният неутралитет не е етичен неутралитет. В разказа на Бит. 14 глава четем за война между две езически, нечестиви коалиции. Едната съставена от 4, а другата от 5 царства. След като едната военна коалиция надделява над другата, при битката в Сидимската долина, опустошава градовете им, прибира богата плячка и се отправя към владенията си (Бит.14:1-11). Победителите правят само една грешка – взимат в плен Аврамовият племенник Лот, заедно с целия му имот. Но после: „ . . . като чу Аврам, че брат му бил пленен, изведе своите триста и осемнадесет обучени мъже, родени в неговия дом и гони неприятелите до Дан.“ (Бит.14:14). Аврам освобождава Лот с целия му имот (Бит.14:16). Победоносният Аврам бе посрещнат с благодарност в Царевата долина от благодарния Содомски цар, както и от царя на Селим – Мелхиседек. Малко по-долу в същата глава (Бит.14:21) Содомският цар предлага на Аврам да задържи всичкият имот, който е освободил от враговете на Содомо-гоморскатаа коалиция, само хората да върне. „Но Аврам каза на Содомския цар: Аз дигнах ръката си пред Господа, Всевишния Бог, Създател на небето и на земята, и се заклех, че няма да взема нищо от твоето, ни конец ни ремик за обуща, да не би да речеш: Аз обогатих Аврама. Приемам само онова, което изядоха момците;“ (Бит.14:22-24).
Изводите от описаната случка в Бит.14 глава са доста ясни:
Първо, както четем в предната, 13 глава на Битие, Аврам живееше тихо и спокойно с целия си дом и имот „при Мамриевите дъбове, които са в Хеврон“ (Бит.13:18), след като се разделиха с Лот, който си избра равнината на Йордан. С други думи Аврам и хората живеещи в дома му бяха мирни и спокойни овцевъди и търговци.
Второ, спокойствието на Аврам не можеше да бъде нарушено от войните на съседите му и той по никакъв начин не се включи на която и да е страна от коалициите на царете, избиващи се помежду си. Аврам не намираше място в конфликтите на езичниците и не се интересуваше от ежбите им, нито от това кой кого напада, какво иска и какви са целите му.
Трето, въпреки че не воюваше, Аврам винаги бе готов да защити домът си. Описаната случка ни казва, че Аврам поддържаше боеспособността на мъжете в домът си. Той винаги имаше на разположение специален отряд от 318 мъже, обучени да въртят меч.
Четвърто, само едно нещо бе в състояние да накара Аврам и мъжете му да воюват и то бе посегателство върху неговият дом – отвлечен бе Лот, негова плът и кръв.
Пето, след като Аврам спаси Лот и имота му, отказа да влезе в коалицията на Содомския цар! Аврам отказа какъвто и да е дар или плячка от кратката си военна кампания, освен изяденото от воините му по време на кампанията. Защо отказа ли? Защото не искаше по абсолютно никакъв начин противниковата коалиция да смята, че Аврам е взел нечия страна в конфликта! Аврам не поиска и конче да вземе от Содомския цар, за да не се изтълкува това като подкрепа за една от нечестивите воюващи коалиции. За по-сигурно, Аврам дори се бе заклел пред Бога, да не стане част от някоя от воюващите страни.
Шесто, всяка война, която праведните хора водят, трябва да е на собствени разноски и за собствена сметка. Аврам не прие да вземе компенсации от содомския цар във вид на стоки, нито наложи репарации на победената коалиция. Правилното решение на Аврам се вижда още по-ясно от разказа в Бит.15 глава, когато Господ Бог сключва Своят завет с Аврам именно след описаните в 14 глава събития.
Седмо, малко по-късно, в Бит.19 глава, когато Господ Бог изпепели Содом и Гомор, фактически потвърди правилното решение на Аврам, по отношение не замесването му в каквито и да е съюзи с нечестиви владетели. Въпреки обречените на изтребление градове, Господ Бог все пак изведе Лот и семейството му (без жена му) от гнездото на разврата. В Бит.19 глава отново виждаме обществено осъждение и индивидуално спасение. Унищожени са нечестивите царства на Содом и Гомор, но Лот е изведен от поразените царства. Да, жена му остана завинаги там, като стълб от сол, защото се обърна назад, страдайки за изгубения си дом, който всяка добра домакиня подрежда с вещина и любов. От тази ситуация, както и в ситуацията с напускането на Ерусалим от християните през Първи век разбираме, че когато Бог ти каже: Тръгвай! Тръгваш и не гледаш назад! Никога не бива да страдаме за имота си или за определените на изтребление заради нечестието си хора. Подобно фалшиво състрадание ни превръща в безжизнени каменни стълбове, които ще стоят през вековете за да свидетелстват единствено и само за упоритото ни непокорство към Бога.
Какво всъщност правеше Аврам? Аврам спазваше въоръжен неутралитет по отношение на горящия около себе си свят. Впрочем, именно това са правили и швейцарците в своята вълнуваща история и затова са били благословени. Много хора се възхищават на Швейцария и разбират причините за нейното благоденствие, но същите хора днес, учудващо за мен, са предали сърцата и умовете си на идеята, че единственото правилно решение за българите е да се включат с цялата си „военна мощ“ в един конфликт, който очевидно е между нечестиви царе. Пропагандата, емоциите и емпатията са взели връх над здравия разум и библейската истина, а щеше да е добре и ние да сме изключение, като Швейцария.
„Държавата представлява Бога в историята в Неговата роля на космически Съдия (Рим. 13:1-7). Когато държавните ръководители казват, че държавата представлява кое да е друго лице или принцип, държавата е започнала своето падение или към тирания, или към безпомощност. Тя или ще нанася съд върху хората и други държави в името на своето божество, своя официален източник на закон, или някоя друга държава ще нанесе съд върху нея и управляваните от нея в името на чуждо божество. Само в редки случаи като Швейцария нацията може да защитава своите граници в продължение на векове, и то само като отхвърля всяка мисъл за завоюване на други територии в името на отбраната и международния неутралитет.“ (Гари Норт – „Господство и обща благодат“ – превод Радослава Петкова, 2001)
Някои изводи
Грешката на много християни, както вече се досещате, е в това, че те не могат да разберат и да отсъдят правилно кога иде реч за междудържавни коалиции и обществен съд, и индивидуална помощ спрямо страдащ човек и персоналния съд от Страна на Бога към конкретен човек. Това драматично неразбиране на фактите от Словото и начина, по който Всемогъщият работи в историята води разбира се до раздори и разцепления.
Впрочем, в Матей 12 и Лука 11 глава, когато фарисеите обвиняват Исус, че Той гонел бесовете чрез началника на бесовете, нашият Господ просто им отговаря, че „Всяко царство разделено против себе си, запустява, и дом разделен против себе си пада.“ (Лука 11:17; Мат.12:25). В този стих Христос ни казва каква е стратегията на дявола – „Разделяй и владей!“. Точно това е стратегията на лукавите англосаксонци през голяма част от историята им. Стратегия, която те стриктно следват почитайки по този начин своите духовни бащи, от древните империи в Двуречието, през Рим, та до езическите философи в наши дни – а отец на всички тези е дявола. Най-добре е един народ да бъде разделен и да воюва сам със себе си, защото точно тогава е най-уязвим. Не се лъжете, същата стратегия се прилага от лукавия и спрямо Христовата Църква. Именно затова днес Църквата е разделена и не може да се опомни на кой свят е. Християните се хапят едни други, дорде се изядат. Всеки ще получи заслужена заплата за „труда си“, това е абсолютно сигурно.
Разделението между християните, които сляпо заемат страната на воюващите езичници (без значение коя от страните) ще ги доведе до гибел, понеже не стоят на Господната страна, а полагат вярата си в пропагандата и лъжите на човеци, които търсят не място на земята под слънцето, а искат цялата земя и всичкото слънце за себе си. Християните забравиха, че "Господна е земята и всичко що има в нея" (1Кор.10:26) и искат човешки царе по своите си сърца не осъзнавайки дълбоката си заблуда.
От казаното дотук: Имат ли руснаците право да защитават с оръжие интересите си на чужда територия – категорично не – както нямат такова право и англосаксонците или който и да е народ! Обаче, имат ли право руснаците да защитят с оръжие сънародниците си, ако са потискани и убивани – очевидно да! Същото право има и всеки друг народ – точно това направи праведният Аврам, когато негова плът и кръв бе тероризирана. Границите на военните действия са ясно определени в Словото и не бива да се прекрачват! Също така трябва да е станало ясно, че землищата на народите определени не от Бога, а от международното човешко право са пълна илюзия, защото нито един силен и претендиращ за господство над света народ не се е съобразявал с тях – било то руснаци или англосаксонци, било то която и да е империя от древността до наши дни. По отношение на земята има една истина - "Господна е земята и всичко що има в нея". Това означава, че няма и сантиметър неутрална земя между Христос и сатана. Нашият Господ изисква универсално подчинение под Своята власт, и Той е предопределил Своите хора за победоносно завоевание и господство над всичко в Неговото име. Не трябва да има никакъв компромис и примирие в голямата битка на историята. Заповядано ни е да побеждаваме – на нас, християните, а не на езическите царе! Тази победа, скъпи читателю, не може да се извоюва с оръжие!
Разбира се, защитата на дома и земята е дълг на всеки мъж, но не във всички случаи и не на всяка цена – виждаме това не само в поведението на християните през Първи век, които осъзнаваха, че имат право да откажат участие във война, която бе определена за унищожението на един народ. Освен това, ако Аврам се бе съблазнил от предложенията за користи на содомския цар или пък се бе възгордял от победата си, едва ли щеше да избегне съдбата на съблазнителя си. Впрочем Пророците често говорят за езическите държави като ужасяващи зверове, които воюват срещу Заветния народ (Пс. 87:4; 89:10; Ис. 51:9; Дан. 7:3-8, 16-25). Всичко това е събрано заедно в Йоановото описание на Рим и отстъпилия Израел в Откровение 13 глава. Ние трябва да помним, че тези гонители са само непосредствени проявления на вековния враг на Църквата – Змея, който официално бива представен в Откровение 12:3,11 и който е добре познат на всеки библейско грамотен човек четящ с разбиране Йоановото Откровение. Християните от Първи век са знаели кое е истинското лице на Звяра, който се надига от Бездната. Левиатан, Змеят, старовременната Змия, която многократно излиза от своя затвор в морето, за да мъчи Божия народ. Бездната, тъмните, бушуващи Дълбини е мястото, където Сатана и неговите зли духове са държани затворени, освен при временни пускания, за да мъчат хората, когато те отстъпват от вярата.
Предвид всичко това, редно ли е българите да вземат страна във военен конфликт, който не ги засяга пряко – категорично не – освен ако не защитават свои сънародници! Трябва ли българите да са част от коалиции, които търсят своите нечестиви цели във военни конфликти – категорично не – дори и един конец не би трябвало да вземаме от която и да е страна, иначе тежко ни. Какво трябва да прави България? Трябва да прави това, което правеше Аврам и всички праведни царе в Библията. А именно да следва стриктно заповедите на Бога записани в Неговото Слово, да поддържа всички мъже, над определена и до определена възраст в боеспособно състояние. Тези мъже трябва да са въоръжени и периодично да минават през военна подготовка с изключение на групата мъже описани в Закона, които са временно или по принцип изключени от военни действия (младоженци, новодомци, нови земеделци и страхливци). Това е по отношение на обществената политика свързана с войната. По отношение на индивидуалната отговорност, всеки българин е длъжен да помага на страдащите врагове – това не е държавна политика и никога не трябва да бъде. Помощта за страдащите от войни хора е персонална отговорност, която може да се изрази и в частни, обществени или църковни инициативи, но не и чрез държавна политика, защото според Библейския закон държавата няма социални функции! Още нещо: България не трябва да е част от никакви военни съюзи – всички съществуващи военни съюзи са безспорно чисто зло!
Всичко, което казах дотук, е моето дълбоко, основано на библейската истина убеждение за причините, породи които са възниквали, възникват и ще възникват военни конфликти в историята, както и убеждението ми за праведно, основано на християнството поведение на един или друг народ. Ако вие вярвате на нечестивата пропаганда, че „войната е мир, свободата е робство, а невежеството сила“ със сигурност ще се противите на библейския модел за поведение както при военен конфликт, така и в мирно време. Моята цел, както вече отбелязах, не бе да ви убеждавам в елементарни и ясни неща. Просто направих това, което един мъдър цар ме съветва в Божието Слово – хвърлих хляб по водата, с надежда да се върне при мен след много дни.
