Вържи попа, да е мирно селото!
“Казах по-горе, че тук се намираше затворен и свещеник Ради, младо и пъргаво момче, родом от Ново село, който се обвиняваше, че взел лично участие с оръжие във въстанието. Той заедно със сина на някого си Филю войвода, от с. Кравеник, често ходеха на изпит. Един ден тях ги задържаха повече, отколкото трябваше, в конака, гдето бяха ги повикали на изпит. Всеки се безпокоеше за тях, защото работата им не беше твърде чиста. По едно време обаче отвориха вратата на кауша и синът на Филип войвода слезе със сълзи на очите, заедно с още един непознат селянин, който така също плачеше и когото всеки помисли, че сега наскоро е докаран. Можете да си въобразите доколко голямо беше зачудванието в затвора между бунтовниците, когато в лицето на непознатия селенин всеки можа да узнае младото попче - свещеник Ради от Ново село! С поток сълзи на очите той и другарят му, синът на Филю войвода (мисля, че името му беше Христо), разказаха, че ги осъдили на смърт чрез обесвание!
Всинца замръзнахме на местата си; останалите свещеници започнаха да се кръстят и да четат молитви.
Когато се прочела резолюцията, чрез която са осъждани на смърт двамата, поп Ради сам разказа следующето:
- Наместникът на търновския митрополит, архимандрит Стефан, ме отведе в една пуста стая в конака и след като ми обяви, че човек, който е дигал пушка срещу царя си, не заслужва да умре със свещеническата си одежда, извади едни ножички, с които ми острига брадата и косите, а после ме накара да си хвърля свещеническите дрехи и ми даде да облека тия парцали...
И как безобразно беше остриган злочестият! От едната страна брадата му стоеше почти цялата, а от другата страна беше станала равна с кожата. По тоя начин ,беше изрязана и косата му. На главата му наместо калимавката бяха турили един охлузен калпак, от върха на който му се подаваха космите. Позор!” – Захари Стоянов, „Записки по българските въстания“, гл.IV.Търново
Припомних тази истинска случка, уважаеми читателю, за да илюстрирам по-добре онова, което следва по-долу. Имало е в историята ни попове и „попове“, християни и „християни“, Църква и „църква“. Не само е имало, ама и днес ги има в същия порядък. В миналото, конашките кауши са били пълни не само с комити, но и със свещеници, които са дигали ръка против султана, а много от тях са увиснали по бесилките, за веселие на заптиите и разната му там жадна за зрелище паплач. Историята, която описва блестящият белетрист на онова време Захари Стоянов, говори много затуй, кой на кой цар се е кланял и кому е служил.
Види се, че свещеник Ради е от друг сой, пък архимандрит Стефан от съвсем друг. Макар Захари Стоянов да предполага (по-долу в същата глава), че архимандрит Стефан е бил принуден да стори тая мерзост с младото попче, чини ми се, че отчето Ради е на друг акъл по въпроса. При всички положения аз разчитам лоялността на архимандрита към султана, а и не е прецедент свещеници от Православната църква да са работили в угода на турската власт. Работата пак казвам е в това, че и днес ситуацията не е по-инак и тук не говоря вече за православните попове, а за всички християни, без оглед на това към коя конфесия се числят.
Поговорката „Вържи попа, да е мирно селото“ иде именно от онези смутни времена, в които не е имало и един бунт против османската власт, без благословията, че и дейното участие на някое младо момче, като поп Ради. Тези хора са били истински християни и са давали живота си затуй да не са под властта на друговерци. Като казах няколко пъти по-горе, че днес хавата е същата, имам предвид все тоя стар проблем на държавата с християните: Стойте си мирно и кротко по черквите, ако не щете да ви „острижем брадите“ и „скъсаме одеждите“.
Християните днес са оковани в тежките пранги на езичеството, а държавата е тикнала по една ножица в ръцете им, за да кастрят ония, дето смеят да рекат на висок глас, че Царя на Царете и Господа на Господарите, стои неимоверно по-високо от политическата власт. Да, властта в България е езическа и в този смисъл си е същата като османската, ама сега езичеството си е по-наше, така да се каже, родно езичество. Да се кланяш на езическата държава е удобна политика, понеже тя ти плаща масрафа и не те закача за туй-онуй, ако си траеш. Докато си вършиш религиозните обреди и не пречиш на официалната държавна религия, халал да ти е и „вярата“ и „църквата“.
Работата обаче се е доста запецнала с това наше фалшиво християнство. Не смеем да мръднем напреки на държавата и да си кажем, че не ни е удобно в нейната люлка, а може пък и да ни е удобно, знам ли! Когато държавата говори от амвона в църквите, на нас ни е добре, когато ни взема децата и ги обучава в езическите зандани, на нас пак ни е харно, когато ни рече, че властта трябва да е по светски образец, кютаме си . . . хубава държавица сме си спретнали, ама не за баш такава държава са мрели християните през вековете.
Извода братя, би го видял някой гледащ, щото днешните слепци си отварят очите, ама само при звъна на парите: Ние просто не сме християнска държава! Черквите не ни правят християни, нито лицемерните молитви, пищните иконостаси или милионите изгорели вощеници. Християнин е онзи, чийто живот е цел посветен на Христа, а не само преди обеда в неделя сутрин. Аз поне не чувам християнския глас в обществото, който заклеймява и осъжда езичеството на властниците и техния развратен живот – няма и да го чуя. А някой си е отворил устата за да изобличи, да речем, педерастията сред парламентаристите, а са му видели сметката.
Едно е сигурно, „попа“ е вързан, че да е разюздано селото. Не, селото ни не е мирно. Без християните и техния личен морален пример за почтен живот, селото може да е само залудяло, докле най-подире се затрие в своята езическа варварщина. Ако България е едно голямо село (каквото скоро ще бъде и по числа) то в селото „поп“ няма, пък ако има, той, по стар български обичай, е в кръчмата с даскала и кмета. Кмета е държавата, даскала е езическата философия на държавата, а попа е само компания – на чуждата софра, пиячката е сладка. Жули си „попа“ винце, а даскала и кмета плащат сметката, ама така им е драго, нали „попа“ е под контрол!
Пък и „попа“ си трае, понеже е убеден, че християнството стига най-много до преддверието на черквата, по хоризонтала, а по вертикала се вири до кръста на черковното кубе и толкоз! От там надире и по хоризонтала и по вертикала е територията на даскала и кмета. А си посмял да стъпиш един разкрач в идеологически забранената територия, ш‘ти окълцат „брадата“, окото им няма да мигне. Затуй от време оно се знае, че християните нямат място там, дето не им е работата, нищо, че векове наред са мрели с оръжие в ръка, за да поставят християнски фундамент на умиращата днес цивилизация. Сега са само хрисими овце в държавни кошари – черквите са държавни кошари, училищата са държавни кошари, че и цялата ни олющена държавица е една държавна кошара, а собственикът ѝ е хрисим и успял младеж в средата на трийсетте, на вид сякаш отгледан в кухнята на МакДоналдс.
Ако едно време, все пак се е лесно разпознавал истинският от неистинският „поп“, сега работата е ташкън сложна и заплетена. Едно време едните са били в зандана, а другите с ножичка в конака, днес всичко е конак, а ножиците са повече от християните. Пак ще цитирам Захари Стоянов, ама в по-късно време, дето е рекъл нещо баш като за днешни дни: „Не се е минало много време от оная епоха, когато можеше да се познае, да се направи разлика между родолюбеца и шпионствующата шуга, но, за жалост, днес твърде мъчно е да се произнесе човек от един път“.
Има ли какво още да си говорим!? Сполай ти, че ме изтърпя, уважаеми читателю, аз си пиша така, за разтуха и за тоз дет духа. Знам, че не те е еня за измрелите по въжетата, нито за изколените от заптиетата. Хубаво е да си пишем разни приказки и да си спомняме за бай Захари Стоянов и неговите „измишльотини“. Обаче аз съм упорит и дебелокож и се провиквам с цяло гърло, че „царят“ е гол! Освен това е простак и безбожна твар! Ха сега, ако ви замязам на някое бунтовно попче, знаете какво да правите – елате и ме вържете, както си му е по традиция, не си забравяйте ножиците – все ще се намери, какво да окълцате, пък после на бесилото, че да се усмири селото!
