Религията държавно образование
Държавното образование има всички характеристики на организирана религиозна система. Има си божество, което се нарича МОН – „да се свети името му“, има си храмове – държавните училища, има си и жреческо съсловие – учителите, макар, че една огромна част от тях се бунтуват срещу законите и постановлението на МОН– „да се свети името му“, но нали им се плаща, няма как безкрайно да хапеш ръката, която те храни. Мнозина се отрекоха и бидоха заклеймени като предатели – не ги съжалявайте, те за нищо не съжаляват. Разбира се, като всяка религия, държавното образование си има и поклонници, които сляпо вярват в непогрешимостта му – безбройните родители, които като верни адепти принасят и жертви на божеството – собствените си деца.
При всички положения, има още много характерни черти, които спокойно окачествяват държавното образование, като организирана религия. Примерно, МОН– „да се свети името му“, твърди, че уважава религиозните чувства на хората, които, обаче, са задължени да прекарват определено време, поне 5 дена в седмицата в храмовете на държавната система, като в това време им е абсолютно забранено да говорят за собствените си религиозни убеждения. Как иначе, та това е конкурентна религия!
Когато служителите в храмовете успеят да си свършат работата, вече няма значение, какво ще говорите и в какво ще вярвате, понеже то просто няма да противоречи на официалната религия на МОН– „да се свети името му“. Ако щете вярвайте в Буда, Кришна, Христос или Мохамед, каква полза, след като с охота пак ще дадете децата си в храмовете на МОН– „да се свети името му“.
Понеже, обаче, МОН– „да се свети името му“ е фалшиво божество, много бързо мени някои от основните си тези, свързани с тълкуване на реалността, ако усети, че има напрежение у адептите. Така например, преди 26 години проповедите на жреците в храмовете бяха едни, а сега, привидно са съвсем други. Важно е да се запази посвещението на поклонниците. Да направим ли демонстрация? Ами ето ви част от проповед по литература от 1988 година, която е върху класическото произведение на Омир, „Илиада“:
Както сами се убеждавате, класовата борба е била основна тема в произведението „Илиада“. Ученичката чинно е записала думите на другарката, за да не се изложи, когато трябва да напише литературно-научното си съчинение. Ученичката се справя чудесно и получава мн.добър (5), когато пише угодни на МОН– „да се свети името му“ неща.
Още една показателна история: Мой приятел, журналист (да го наречем Митко), ми разказа, как, някъде през 70-те година на миналия век, бил приет в престижната специалност „Българска филология“ на ВТУ. На изпита им се паднал „Тютюн“ на Димов. Ама не истинският „Тютюн“, който Димов е писал, а онзи, цензурираният от МОН– „да се свети името му“. Та нашият кандидат студент не бил чел само този роман, пък ето на, баш, той се паднал. Докато разпитвал шепнешком колегите - кандидат студенти - за имената на главните герои в романа и за това, кой кого обича и кой кого мрази, му дошло на ум, че с едно око, точно преди изпита, видял за 5 мин., на черно-белият телевизор на родителите си, една сцена от черно-белият безинтересен филм „Тютюн“, в който някакви партизани стреляли на поразия, на някаква си ЖП гара, по някого си. Партизаните дори разменили няколко думи за Бога.
Тогава, наш Митко решил да излъже МОН– „да се свети името му“ и написал съчинение от 5 страници, затова, че всъщност кулминацията, лайтмотива, целта, с която Димитър Димов е написал романът „Тютюн“ е да прослави партизанското движение, да възвеличае тези верни народни синове, да възпее народната борба за правда и свобода и да оплюе всеки мръсен колак – народен враг. Така, съвсем без ентусиазъм, нашият герой Митко си отишъл вкъщи и дори нарочно забравил да провери изпитните резултати, понеже знаел, че няма да бъде приет, предвид глупостите, които е писал. Дори дълго време лъгал родителите си, че класирането не е излязло. Да, ама баща му и майка му го хванали натясно до един уличен телефон, набутали го в кабинката и му рекли: „Обади се, че оттук няма мърдане, докато не стане ясно, каква оценка си изкарал на изпита!“ От нямане накъде, наш Митко се обадил в администрацията на ВТУ, за да чуе, че е получил цвайка и да понесе достойно срама и позора. Каква смятате била почудата на Митака, когато едва не получил едновременно сърдечен удар и нервен срив, след като от отсрещната страна му се скарала гневна чиновничка: „Айде бе момче, ти кога ще се записваш, първи си в класирането!“
Релакс.
Разбира се, всичко това са примери от едно отминало време, в което МОН– „да се свети името му“ бе прославяно и масово почитано божество. В интерес на истината, много хора днес лелеят за това отминало време и особено за „слвната“ ни тогава образователна система.
Истината е съвсем различна. МОН– „да се свети името му“ не се интересува от въздействието, което оказва върху жертвата, нейното семейство, или обществото. Именно тази радикална липса на загриженост за живота и призванието на другите хора прави тази образователна религия заплаха за обществото – както тогава, така и днес. Колкото повече хора осъзнаят този факт и се отърват от хипнозата на фалшивият бог, избягат от мъртвата му хватка и заживеят живота си свободно в полза на хората и без да им пречат или вредят, толкова по-скоро ще сме наистина свободно от идоли и езичество общество.
Е, в крайна сметка, всеки вярва, в каквото си ще, ама надали.
